"ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ"
Атина Йоанова Божилова-7-ми клас
"Делото, завещано от Кирил и Методий, мост към бъдещето"
Делото на солунските братя Константин-Кирил и Методий е съдбоносна част от нашето минало. Създаването на глаголицата (българо-славянската азбука) е сложило своя отпечатък върху развитието на цялата европейска цивилизация. Чрез създаването на славянската писменост, Кирил и Методий създават една нова култура- славянската, която се появява на историческия небосклон наред със старата латинска и гръцка култура.
През IXв. двамата братя сътворяват глаголица, създават книжовна славянска лексика и започват превода на свещените книги. В основата на новия книжовен език лежи солунското българско наречие, което те познават отлично.
Глаголицата е оригинална графична система, в която всяка буква отговаря на един звук. Исторически факт е, че византийският император нарежда на Кирил и Методий да създадат необходимата християнска литература на славянски език за тяхната Моравска мисия. А нейната цел била да се премахне немското влияние във Великоморавия. Глаголицата се разпространява първоначално в Моравия и Панония.
На 14 февруари 869 г. в Рим едва на 42-годишна възраст умира Константин-Кирил философ, заради делата си остава в историята като славянски и християнски просветител. А след смъртта на Методий през 885 г. неговите ученици са прогонени от пределите на Моравия и намират прием в двора на княз Борис I в България. Глаголическата писменост разцъфтява в книжовните средища край Плиска, Преслав и Охрид.
Двамата светци са прекарали своя живот в грижа за разпространение на Християнството, в грижа всеки народ да чете и пише на своя си език, сами са създали неповторимо красива азбука и са започнали нейното разпространение.
Днес паметта на солунските братя се почита не само от православните славянски страни, но и от Римокатолическата църква. Всяка година на 11 май Българската православна църква се покланя пред тези две велики исторически личности и показва своето уважение и благодарственост към тяхното велико дело. Дело, което ни нарежда по слава до други велики народи. Слава, която е духовна, а именно тя остава през вековете.
"ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ"
Атанас Георгиев Атанасов–9-и клас
"Делото, завещано от Кирил и Методий, мост към бъдещето"
„Родна реч, омайна, сладка,
що звучи навред край мен…“
Само тези строфи са достатъчни да разкрият силата и красотата на българското слово.
Делото на Кирил и Методий и техните ученици е велико. Ние сме горди с това, че сме свързани с азбуките, глаголица и кирилица. Мисията на българският народ, е в съхранението и разпространението на словото ни.
Какво е словото? За какво ни служи? Как го използваме?
Можем да разгледаме словото от много страни.
Словото ни наранява! Словото ни извисява! Словото ни спасява!
То е най-доброто средство за общуване и всички имаме нужда от него. Дали писмено или устно, може да ни поласкае или нарани.
Народното творчество ни дава много примери за това. Поуките от приказките (например „Лошата дума“) , пословици като, „Първо помисли, после говори“ , „Мълчанието е злато“ и т.н., са повод първо да осмислим и след това да кажем това което искаме, за да не нараняваме хората с които общуваме.
Словото не само ни наранява, то ни и извисява. Казвайки една добра дума, която може да стоплим нечия душа, да зарадва или успокои някого, ни прави щастливи. Радваме се и когато към нас са отправени топли думи, и сме благодарни. Затова и народът е казал „Добрата дума, железни врати отваря“. Словото е магия, вълшебство! Неговата сила и висота са безгранични. С него изразяваме чувствата си – обич, омраза, болка, любов, привързаност.
В днешното забързано време, словото може да ни спаси. Как? Като не забравяме добрите думи. Ако ги използваме поне веднъж на ден ще се чувстваме спасени от завистта и злобата. Нашата благодарност отправена към роднини, учители, приятели, близки, е толкова важна, колкото и опазването на словото ни. Защото когато имаме нещо важно, скъпо за нас, ние не го ценим достатъчно и осъзнаваме липсата му чак когато го изгубим. В този ред на мисли, е необходимо да разсъждаваме кой ще опазва българското слово. Ние всички българи сме длъжни да го направим.
С бързото развитие на новото време, ежеминутно в нашия език навлизат хиляди чуждици, които ние използваме и така заместваме хубавите ни, благозвучни български думи. За да не допускаме това, е много важно да имаме богат запас от думи. Тук идва момента, в който трябва да отдадем необходимата благодарност към книгите. Те са нашето спасение от духовна смърт – незнаещите са слаби. Словото в тях е нашето спасение и сила да продължим напред. В тях словото намира израз и като исторически факти помогнали на българския народ в борбите му за свобода. Пример за това е „История славянобългарска“. Ако тя не беше създадена, може би народът ни, никога нямаше да намери тази вътрешна, духовна сила, която Паисий е предал, за да се възпламени българския народ и да иска да се бори за своето бъдеще.
Благодарим Ви, създатели на българското слово!
Благодарим Ви, писатели, поети, учители, които го предавате на нас, младото поколение и го опазвате!
Ние ще продължим по вашия път, за да пребъде българското слово!
"ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ"
Диан Станчев Ставрев – 10-и клас
"Делото, завещано от Кирил и Методий, мост към бъдещето"
„Думите са единственото нещо, което ще живее вечно.“ Така твърди английският философ Уилям Хазлит и е напълно прав. Словото е изключително ценно за нас, а не мисля, че го оценяваме. Представете си само живота ни без словото. На мен ми е трудно. Комуникацията между нас би била трудна, ако не невъзможна, а следователно, не бихме могли да се развиваме.
Специалното на словото е в това, че само то може да те извиси или да те забие ниско долу в земята. Колкото е прекрасно и красиво, то може да бъде и толкова жестоко и сурово. Използваме го с добри и лоши намерения и чрез него можем да променим живота си и този на останалите. А освен това е и средство на общуване, без което ние просто не можем.
Стига ни едно „Добро утро, как си?“, за да започнем деня радостно. Защото точно такива малки неща ни карат да осъзнаваме, че сме ценени и не сме сами. И така ние показваме отношенията си един към друг – чрез словото. Чрез него можем да стигнем до сърцето на всеки човек. Можем пък и да го разбием, а след това да го съберем отново. Само чрез няколко изречения. Уникално. Обич, омраза, болка, въодушевление, щастие – всичко това ние изразяваме посредством словото и точно това го прави нещо толкова специално и ни кара да си дадем сметка, че не трябва да го имаме за даденост.
Използваме словото по-често за най-обикновени неща. Да поздравим съседката, да поръчаме кафе в заведението, да поклюкарстваме. Може би точно затова го вземаме за даденост толкова често. Използваме го постоянно, а дори не си даваме сметка за значението му. Но това не значи, че ни е писнало и словото, каквото го знаем днес, ще види скоро своя край, ни най-малко. Вече вестници не се четат почти, гледат се новини. И книги нещо спряхме да купуваме, теглим си ги от интернет. Това са две големи промени – от един обичаен и познат начин на възприемане на словото към друг. Но самото слово си е все същото, непроменено.
Силата на думите винаги е въодушевлявала и наранявала, окуражавала и принизявала, мотивирала и обезкуражавала. Силата на думите е в основата на най – големите възходи на човечеството. И на най – големите му падения и катастрофи също. Силата на словото поражда революциите в историята, но и еволюцията в съзнанието. Могъществото на мисълта е немислимо без словесния израз. Да направиш нещо не е достатъчно. Трябва да можеш да го обясниш, да го разкажеш, да го пресъздадеш, да мотивираш и вдъхновиш. Именно силата на словото ни прави социални същества. Нищо не приобщава по – добре, по – силно и категорично хората от думите. И това не е случайно. Нито е шаблонно. Словото е върховна форма на комуникация. Какво биха били чувствата и емоциите, ако не можем да ги изразим и с думи? Не си представям и най – изпепеляващото преживяване без неговия словесен израз.
Има толкова много човешки истории, които започват с шаблонната фраза „Думите са безсилни да обяснят чувствата“ и веднага след нея именно чрез тях, чрез словото, обясняваме нашите най – изпепеляващи и вдъхновяващи емоции.
Който владее думите, може да мотивира и да вдъхновява. За жалост, обаче чрез думите и нараняваме. Мъдростта е в това да осъзнаеш, че владееш словото и че не бива да злоупотребяваш с него.
Чували ли сте как някои политици злоупотребяват с думите, как си служат с тях често с користни цели? Думите са средство на комуникация, на изява, на изразяване, на убеждаване, но никога не бива да ги използваме користно. Словото е израз на нашите мисли, чувства, емоции, действия. Или на бездействието ни. Думите могат да вършат чудеса – да сътворяват вълшебства, но често и непоправими трагедии.
А спасяват ли думите? Спомнете си колко пъти думата „Извинявай“ е лекувала душата ви. Спомнете си колко пъти „Обичам те“ е докосвало сърцето ви. Спомнете си колко пъти „Браво“ ви е мотивирало. Думите са най – доброто лекарство за душата. За словото не е нужна рецепта, за да го използваме правилно. Но трябва съвест!
"ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ"
Симона Захариева Димитрова – 10-и клас
"Делото, завещано от Кирил и Методий, мост към бъдещето"
Словото е бяло и добро вълшебство ,дарено ни от Бога. Чрез него изразяваме мислите си, копнежите, чувството любов,привързаност,омраза и болка.Понякога то ни възхищава, ентусиазира и възвисява ,а друг път ни ужасява и заблуждава. Има и моменти, когато думите се забиват у нас като хиени, дошли да ни разкъсат.
Думите могат да бъдат отражение на доброто или злото. Една единствена дума може да преобърне целия ни свят.Тя може да ни възвиси,да ни накара да се чувстваме специални и обичани, но от друга страна да ни нарани и да остави белези в нас за цял живот.Ние сме склонни да бъдем импулсивни, да говорим преди да обмислим думите си. Не случайно народната мъдрост е изразила и поуката: "Лошата рана заздравява, но лошата дума не се забравя".За съжаление,често хората използват думите,за да нараняват,обиждат и уязвяват другите.В днешно време ние ставаме все по-студени и безчувствени, а словото ни е рязко, лишено от топлина, проблясва като студено острие, като скалпел, който ни разрязва, но не за да ни излекува, а за да ни унищожи. Словото е силно оръжие, което наранява дълбоко. Често болката причинена от обидните думи на любим човек е по-голяма отколкото физическата болка.Силата на думите се състои в смисъла на това как и защо човек ги употребява.Думите могат да бъдат всичко, което си пожелаеш.Те са власт и сила.Чрез тях можеш да оказваш много силно влияние над хората.Така някои хора манипулират други и ги превръщат в свои марионетки. Тълпите се манипулират по-лесно с думи, а най-големите лъжи, често са облечени в красиви опаковки от слова.
Езикът е пътят, който води до спасението на нашите души.Чрез него ние опознаваме себе си и околните. Без словото нашите души щяха да бъдат пусти,а ние лишени от всякакви чувства.В забързаното ежедневие,хората често губят правилния път,вярата в доброто и надеждата в утрешния ден и само словото може да ги спаси от отчаянието,безверието,безнадежността и от пропастта,в коята са попаднали. Словото изговаря идеалите, които възраждат човешката душа. За страдащия, отчаян човек, добрата дума може да е повече от лекарство,тя може да стопли душата му, да освети пътя му, да повдигне духа му и да му вдъхне надежда за бъдещето.Не веднъж сме чували и сме ставали свидететели на истории за чудото, което предизвиква молитвата, как чрез вълшебната сила на словото се променяват съдбите на хора, безкрайно отчаяни от живота.Как думите отразяват вярата на човек в доброто и как в тъмнината и безпътицата той вижда светлина и намира правилния път.
Ние не осъзнаваме невероятна сила на словото. Изгубили сме истината за неговата магичност. Чрез него убеждаваме,успокояваме, извисяваме, спасяваме, но можем и да нараняваме,принизяваме и оскърбяваме. В зависимост от начина, по който се изричат думите, могат да превърнат човека в подлец или герой, във враг или във верен приятел. Думите могат да направят човека нещастен или щастлив, победител или губещ. Те могат да го накарат да вярва в себе си или да се страхува от живота.
Думите могат всичко, бебетата разпознават гласа на майка си още в утробата, а когато се родят, същия този глас е техният ориентир в света. Така думите навлизат в живота ни още преди да се родим и е много вероятно словото да остава с нас дори и след физическата ни смърт. Защото вълшебството, каквото е словото, преминава през границите на тук и сега и мощната му енергия препуска през всички явни и тайни светове за всички възможни времена.
"ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ"
Димитър Драганов Драганов – 12-и клас
"Делото, завещано от Кирил и Методий, мост към бъдещето"
Пиша – следователно съществувам. Толкова е нещо толкова просто, нали?
Заповядай в моя свят – на щастие, на тъга, на любов. Мястото, в което думите ми имат тежестта на закони. Наслади се на красивите градини, в които се усмихват цветята на словото ми. Запознай се с моите тъжни, весели, сияещи и мрачни персони. Всички са герои на дългия филм, заснет по мой сценарий.
Не се страхувай да докоснеш бодливата роза, която подадох към нейната нежна ръка. Вкуси от плода на узрелите чувства. Запознай се с моето моментно привидение. Докосни се до малкия ми спомен. Представи си дъждовната ми среща с жената, усмивка загадъчна имаща. Досети се за майка България и нейната изсъхнала осанка. Нали не ти дойде в повече?
Когато творя: чувствам, искам, избирам, намирам, колекционирам и трансформирам. Потапям се в блаженството на собствения си свят. Летя с невидими криле, говоря с царе. Усмихвам се с утрото, плача със залеза. Пея, грея и тлея! Не живея, а горя, подобно на Яворов. Разхождам се в Рая, поглеждам към Ада, за да има някаква закономерност. Не се страхувам от нищо, грабя с пълни шепи от всичко. Падам! Ставам! Продължавам! Боря се! Успявам!
Когато съм човек, се давя в сивите блата на ежедневието. Агонизирам и не намирам смисъл във всички персони, които ме обграждат. Пораждат отвращение, изпитвам презрение към безпричинно щастливите им лица. Не понасям хора, които спорят и говорят, че могат да се борят, а всъщност са кръгла нула.
Но всички имаме някаква роля в този вечен филм. Едни са добри, а други са лоши! Едни страдат, други се радват! Едни са ленивци, други Щастливци!
Аз съм от втория тип хора! А ти?
"ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ"
Мина Георгиева Стоянова – 10-и клас
"Делото, завещано от Кирил и Методий, мост към бъдещето"
Словото е в началото на нашето съществуване. Както е написано в Светото Евангелие от Йоан ,, В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.”. В няколко съвсем прости и кратки думички може да се съдържа повече сила отколкото някога сте предполагали. Думите са това, с което можем да опишем онова, което вълнува душата.
По света са се водили и ще се водят много войни. Загивали са много хора, а за напред ще продължават да гаснат още много други. Войните винаги са се разрешавали със стомана и огън, но понякога, само понякога гласът на един успява да достигне до всички и вместо с тежка загуба за едната страна, двете страни се разделят с примирие. Не е ли това доказателство за това, колко по-силни от меча са думите. Стоманата може да реже плътта и костта, а огъня да гори кожата, но думите удрят много по-силно и се забиват дълбоко в душата, а понякога успяват и да развълнуват сърцето.
Човекът е добър актьор. Много рядко си проличава, когато е искрено засегнат и затова хората смятат физическата болка за най-подходящият начин да наранят. Работата е там обаче, че една рана ще пулсира, пулсира и накрая ще спре, а тежкото слово ще продължава да ви преследва и в сънищата ви. Дори и някой ден да успеете да забравите лютите думи, никога не знаете, кога ненадейно отново ще превземат съзнанието ви, като стар призрак от миналото. Словото може да бъде по-горещо от всеки огън и по-остро от всеки меч, а щетите, които нанася могат да опустошават повече и от природно бедствие.
Човекът е една душа затворена в едно тяло, чиято глава е пълна с толкова много самотни мисли. Независимо, че живеем в общество и сме заобиколени толкова много познати и непознати лица истината е, че всички сме самотни. Всеки един от нас е, като един малък свят, който се лута по земята. Това, което създава мостовете между нас е словото. Представете си да не можете да кажете или да чуете нито дума повече до края на живота си. Вярното е, че ще виждате хората около вас и ще усещате присъствието на другия в другата стая, но дали тези топли усмивки и потупването по гърба ще бъдат достатъчни. Вярно е, че има действия и постъпки, които значат много повече от някой думи, но също така има и толкова много думи на нежност и обич, които правят човешкото съществуване всъщност значимо и приятно. Човешкото слово е могъщо оръжие, но същевременно с това и прекрасен подарък даден на хората.
Словото съществува, от както се помни човека. Дори много преди написването на първата книга. С думите сме комуникирали помежду си, обменяли сме опит, предавали сме събития от миналото. По-късно сме се научили да записваме словото в книги, които сме предавали на всяко ново поколение и по този начин сме запазили до някаква степен частици от миналото си, а с миналото сме запазили и самите себе си. Предците ни са знаели, че изречените думи са летливи. Изричаш ги, те остават някъде в пространството, но с годините и вековете просто биват забравени. Заради това хората са се научили да пишат. Да запечатват словото в страници или да го кодират. Да оставят послания за бъдещето, което няма да видят. Нашата Кирилица, преди наричана Глаголица е написана от Кирил и брат му Методий, които са ни оставили нещо много повече от това, което може би са предполагали. Оставили са ни едно по-светло бъдеще, в което знаем какви са били предците ни, какво са направили и какви сме ние сега. Всеки човек се ражда неук на този свят. Никой не идва с готовите формули за живота. Когато дойде просто започва да се учи наравно с всички. Нали помните моментите, когато сте били малки и са ви вълнували толкова много неща, а в главата си сте имали купища въпроси за това и онова, а когато си отговорите на нещо сякаш добавяте парченце от пъзел. Картината започва да става по-ясна и новото парченце успява са се навърже с останалите. Тогава обаче идват и нови въпроси, с които търсите друго парче, с което да запълните празнотата и мрака на неизвестното. Както казва Дилан Томас в стихотворението си „Не си отивай кротко в тъмнината“ : Мъдрецът, в края си приел съдбата не смогнал с реч да освети нощта, … Не си отивай кротко в тъмнината! Вий, вий срещу смъртта на светлината! .
Думите може да нараняват и извисяват човек, но още по-удивителното е как няколко съвсем прости и незначителни думички могат да спасят нечия душа. Колко често си даваме сметка за думите, които изричаме ежедневно?! Веднъж казана думата не може да се върне обратно, а в някой случаи и не може да се забрави лесно. Много често бедите настъпват повече от невнимателно казаните думи отколкото от направени дела, но понякога също не усещаме и колко много могат да значат думите ни за някой. Думи на признание към другия, думи на обич, съчувствие, състрадание, позитивизъм или окуражаване. Всички думи изразяващи тези топли човешки намерения правят живота на всеки човек по-малко самотен и студен.
Словото е дар, който ни е даден за да се спасим едни други, а не за да се ругаем. Думите могат да имат голям смисъл о невъобразима сила, затова не ги казвайте небрежно. Всяка една изречена, помислена или написана дума остава там някъде без значение дали я помните или не. Тази дума ще се върне един ден при вас, затова я заредете с колкото се може повече любов, позитивизъм и щастие за да бъде и живота ви щастлив.
"ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ"
Нанислава Пламенова Павлова – 10-и клас
"Делото, завещано от Кирил и Методий, мост към бъдещето"
Словото! Оръжие мощно и благородно едновременно. То е това, което ни помага да изразим мислите и чувствата си. То е, което разкрива емоциите и желанията ни. Хората вярват, че най-добрият начин да покажеш на човека отсреща чувствата си е просто, като му ги споделиш. Диалогът винаги помага. Когато има разбирателство и обич или болка и тъга, думите са способни както да ни утешат и да ни вдъхнат смелост и кураж, така и да ни наранят по жесток и безмилостен начин. На пръв поглед изглежда, че думите са наша сила. Сила, с която имаме право както да радваме, така и да разплакваме хората.Някои ще кажат, какво значение имат думите? Нали просто ги използваме, за да комуникираме в ежедневието си? В скучния и сив свят превръщаме думите в нещо обикновено и ненужно. Те стават част от всекидневието. Ежедневието ни е забързано, свързано с много проблеми и тревоги, общуваме помежду си, но не осъзнаваме силата на думите. Те просто излизат от нашата уста,ние ги чуваме, но не достигат до сърцата и душите ни. До умовете ни не достигат. Но ако те наистина не значат нищо, защо се страхуваме да изричаме определени съчетания от думи?! Защо мислим по цели нощи над изречения, казани ни от хора, които не са безразлични? Защо вярваме в обещанията!? Обещаваме нещо, казваме, че ще го изпълним, а после не го правим. И това не е, защото не искаме, а просто защото думите не са достигнали до нас. Чули сме ги, но не сме ги почувствали. Не им обръщаме внимание и ги пренебрегваме. Не се спираме, не млъкваме, за да осъзнаем, че всъщност думите са много силно оръжие. Те могат да бъдат казани с молба, те са благодарност, прошка, съпричастност, обич, доверие, но могат да бъдат и произнесени със злоба и омраза. И тогава те носят болка от предателството и водят до разрушение. Чрез сломото ние можем да убеждаваме, да успокояваме и да обичаме. Но можем и да нараняваме, да унижаваме и да обиждаме. За съжаление днес използваме думите предимно, за да нараняваме. С всеки изминал ден хората стават все по-студени и безчувствени. Но понякога нараняваме без да искаме. Когато сме затънали в проблеми, ние не усещаме как пренебрегваме другите и чрез своята студенина и безразличие ги обиждаме. Думата е оръжие, което може да засегне хората. Болката, причинена от обидните думи на любим човек, е по-голяма отколкото физическата.
Обидите и лошите приказки са нещо ужасно и могат да нанесат много тъга. Дори да се крием зад щита си, направен от нас, не можем да предотвратим тези остри стрели, които пронизват сърцето ни. Но кои думи са най-бодливи и най-трънливи? Не тези, които човекът срещу нас крещи, защото мисли, че така им придава повече смисъл, а онези, които с видна тъга и болка в очите, разкъсват всяка част от сърцето ни и унищожават душата ни. Думите са едно от най-страшните отрови и синжали, които може да използваме срещу останалите. Те живеят вечно и се запомнят от съзнанието. И все пак думите могат да се използват и за да се постигне нещо добро. Освен, че могат да ни отдалечат от другите, те могат и да ни направят по-добри и по-мили. Защото думите са и красота, хармония, ритъм. Думите могат да ни очароват, да ни вдъхновят за доброта, да бъдем нежни и милосърдни. Те могат да изпълнят сърцата ни с щастие и любов. Думите могат да нараняват, но и да лекуват. Силата на думите се състои в смисъла на това как и защо човек ги употребява. Думите могат да бъдат всичко, което си пожелаеш. Те са власт и сила. Могат да се превърнат в приказка, магия или приключение -това зависи от избора на човек и от неговите послания към другите. Зависи от чувствата и мислите, които влагаш, когато произнасяш съчетанията от думи. Чрез думите можеш да оказваш много силно влияние над хората. От това колко добре умееш да ги съчетаваш, зависи дали ще бъдеш приет или отхвърлен, дали ще бъдеш мразен или обичан, дали ще бъдеш харесван или не. И не на последно място думите разкриват истини, разбулват загадки, раждат велики идеи. Хубаво е словото да предизвиква радост, така около нас винаги ще е по-светло.То е магия, която много лесно може да завладява и контролира хората. Понякога то може да убеждава в истината, да учи на добро, да показва красотата, а друг път – внушава злото, страха и лъжата. Понякога ни възхищава и ентусиазира, а понякога ни ужасява и заблуждава.
Словото е мощно оръжие в ръцете на тези, които могат да го ползват добре.А ние сме беззащитни, ако не слушаме внимателно. Истинската красота на думите е в тяхната истинност, нравственост и етичност, а целта им е развитието на духовността на човека и неговата истинска същност.
