"ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ"
Първо място (9-12 клас)
Стефан Емилов Жеков – 10-и клас
„Словото…което наранява, извисява и спасява“
И възлюби Бог най-съвършеното си творение- човека- и го направи словесен. Даде му словото като дар и благословия, но и като сила, която може да громи. Чрез словото изразяваме нашите мисли и чувства, то ни сближава или отдалечава. То може да бъде пълководец на човешката сила, може да изцели гнева, може като стрела да прободе сърцето ни, то е дрехата на мислите ни, неговото въздействие е безпределно. То дава израз на нашата същност, разказва каква е душата ни и и какъв е умът ни.
Думите са багрите, с които човек рисува образа на своята мисъл, думите са нотите, които определят мелодията на неговия изказ.
Словото е нужда и творение на човека, то е събрало в себе си историческия опит на народа ни, мъките, надеждите и радостите му, нравствените му устои и своеобразието.
Йордан Йовков казва: ,,Думата е страшно нещо!” Много мъдрост има в тези му думи, защото словото може да наранява, но то може и да извисява човека, да го пречиства, словото може да носи изцеление и спасение.
Колкото и да е красив един език, колкото и да е богат, има думи, които ще те пронижат и ти ще се почувстваш безполезен, объркан, оскърбен, самотен. Две думи може да преобърнат света ти -,,мразя те”, ,,не си ми нужен”, ,,иди си”. Словото е опасно оръжие. Раната от меч зараства лесно, а раната от думи остава да кърви доживот. Българска пословица гласи: ,,От езика по-сладко няма и от езика по-горчиво няма”. Думите могат да нараняват жестоко и се помнят дълго.
Но словото може да въздейства пречистващо и светло. То може да извиси човека, неговия дух, да го направи силен, способен да отстоява вярата и народността си.Именно чрез словото човек открива и Бога.
Още в далечното Средновековие откриваме култ към думите, към славянските букви, създадени от светите братя Кирил и Методий.
В стихотворението ,,Проглас към евангелието”вдъхновено и патетично се възвеличава ,,словото, което кърми човешките души, словото, което крепи сърцата и умовете…”. Ярката метафора ,,Голи са без книги всички народи” внушава нуждата от писаното слово, защото то е мощно средство за духовно обновление и културно развитие.
Константин Преславски в своята ,,Азбучна молитва’’ изпява първия химн на славянството, пред което има светли перспективи, защото започва да създава култура на свой език: ,,Лети сега и славянското племе…’’. В съчинението си ,,За буквите’’ Черноризец Храбър страстно и темпераментно защитава славянското слово, защото е свято, защото е нужно на славяните. Той използва убедителни аргументи, логични доказателства, гневно напада враговете на нашата азбука.
Българското слово успява да се съхрани живо през петвековното турско робство. Книгите се пазят като безценни съкровища в манастирите , предават се от ръка на ръка, защото в тях е истината. Книжовното дело остава да буди патриотичното съзнание на народа, да го крепи в моменти на съдбовни изпитания. То е народополезно дело. В годините на страшното робство словото ,,возвисява’’ българския дух. Чрез песните и приказките. Изпява се една цяла вселена, събрала в себе си мъка и надежда.
,,Един монах тъмен, непознат и бледен’’ пише своята малка история, за да напомни славното минало на българите. За първи път с такава настойчивост българинът е изправен пред необходимостта да пази своя род и език. Отказът от езика за Паисий е отказ от народността, предателство към родината и заслужава най-силен укор.
На страниците на един от преписите на ,,История славянобългарска’’ непозната ръка е написала:
,,Велико благодарихъ!’’ Думи, които разкриват какво откровение е била за българите тази малка книга.
Паисий хвърля първата искра в народната свяст.
Кроткият сливенски учител Добри Чинтулов ще възпламени българите със своите революционни песни и ще им покаже единствения път за спасение-борбата: ,,Стани, стани, юнак балкански,от сън дълбок се събуди!’’
Вазов ще защити нашето слово и ще го извиси, защото то е прекрасно, свещено и нужно.
Стиховете на Вазов ни съпровождат от люлката до гроба. Те са жива и неотделима част от болките и радостите на българите. Народният поет продължава своя път във времето. Заедно с нас, заедно с нашите синове, дъщери и внуци, които преоткриват своята ,,земя, пълна с добрини’’ и сричат, наведени над читанките:
,,Аз съм българче…’’
Сбъдват се пророческите думи на Вазов:
,,И мойте песни все ще се четат!’’
Честит творец!
Словото на хиляди български писатели и поети обогатява и възвисява ,учи ни да бъдем по-добри и човечни.
Словото може да въздейства пречистващо и светло, то лекува, то спасява. Спомнете си думите на Моканина, изречени пред светлите питащи очи на Нонка:
,,Ще я видите, чедо, ще я видите.’’ Тези думи звучат като клетва и благослов, те даряват надежда, вдъхват живот.
Ако намериш думи, които могат да направят по-добър и по-щастлив поне един човек, ако със своите думи направиш мъката на света с една бръчка по-малко, а радостта-с една прегръдка повече, ако възпееш с най-топли думи най-добрата майка, ако изговориш любовта в сърцето си,ако можеш да простиш на врага си, ти си щастлив човек!
По страниците на една българска книга от 14 век е написано:
,,Всяка човешка слава е като тревата. Тревата изсъхва и цветът й опада, а словото пребивава от род в род’’.
Словото е безсмъртно!
"ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ"
Второ място (9-12 клас)
Христина Христова Апостолова -11-и клас
„Словото…което наранява, извисява и спасява“
Словото е онзи невидим дар, която притежава по-голяма мощ и сила и от най-опасното природно бедствие. Магическият му размах се крие във възможността чрез него да се предизвикат и изваят образи и да се създадат думи, изричани и повтаряни от нас ежедневно. То е отражение на действителността – такава, каквато е, и такава, каквато искаме да бъде. Или както казва героят от романа „Къде си Аляска?“ на американския автор Джон Грийн: „Прекарваш целия си живот, затворен в лабиринта, размишлявайки как един ден ще се измъкнеш и колко страхотно ще е навън, и представата за това бъдеще ти помага да продължиш напред, но така и никога не го осъществяваш. Просто използваш бъдещето, за да избягаш от настоящето“.
Сега, когато пораснах и осъзнавам какво всъщност може да ти причини някой с думи, разбирам колко внимателно трябва да се подбират и поднасят те. Наранявали са ме много. Белезите, оставили дълбоки бразди в душата ми, ме научиха да бъда по-добра, по-справедлива и ме изградиха като личност с ясна представа за живота, която не се доверява така лесно, както преди. Благодарение на атакувалите ме безспирно спомени от миналото, в настоящето съм различен човек, гледащ на нещата под всеки един възможен ъгъл…
Според руския поет Владимир Маяковски: „Словото е пълководецът на човешката сила“. Смятам, че това наистина е така, защото, когато някой те наскърбява, се бориш със зъби и нокти и използваш точно определени думи, за да оцелееш сред вихрушката от нападки, изливаща се отгоре ти. Попадайки в такава ситуация, разбираш кой наистина е до теб и кой се отдръпва встрани; става ти ясно, че понякога се нуждаеш от нечия подкрепа и ръка, която да държи твоята, когато потъваш… От една блага дума... След всички понесени удари се променяш, а щом това се случи, болката отшумява бавно, бавно, но онова, което ти разкрива новата посока, се помни винаги и ти дава сили да продължиш смело напред.
Словото – този неосезаем чудотворец – не само ранява, но и извисява по най-неочакван начин. В момента, в който си се оставил в ръцете на непредвидимата съдба и не очакваш да ти се случи нищо значително, се появява онова Нещо, което преобръща същността ти на сто и осемдесет градуса; Нещото, което те кара да се чувстваш на „три метра над небето“. Мисълта, която те преражда... Мигът, в който осъзнаваш какво е да летиш с крилете на вдъхновението и да се наслаждаваш на всяка секунда, подарена ти от живота.
Позволиш ли ѝ да те докосне, магията на думите те трансформира и онази защитна бариера, заради която се чувстваш като птица в клетка, рухва в бездънната пропаст на разноликото ни битие. Но щом фениксът е живял под ключ, за него е нетипично да бъде пуснат на свобода, нали?
Kолкото и мъдри думи да изрека и дори да ги извикам с пълно гърло, ще ги чуе само онзи, който е преминал през Ада – там, където е бил мачкан, предаван и изтезаван, но въпреки това се е извисил.
Словото е еманация на изконно човешката ни същност; еликсир, от който отпиваме всяка вечер и всяка сутрин… Подарена капка надежда… Нашето малко бягство от проблематичната реалност, което можем да си позволим, без да ни коства нищо.
Без цена, мярка и големина!
Божествената възможност да покажем кои сме!
Полет във времето и пространството, където всичко е толкова красиво, естествено и възможно…
"ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ"
Трето място (9-12 клас)
Ива Ивайлова Хаджиатанасова - 9-и клас
„Словото…което наранява, извисява и спасява“
Словото е най-скъпоценният дар, който човечеството притежава. Чрез него ние общуваме, споделяме своите чувства и емоции, изразяваме мислите и преживяванията си, сътворяваме светове, заявяваме се като индивиди и общности. Една единствена дума е способна да ни накара да потънем в дълбините на отчаянието или да полетим от щастие.
От зората на цивилизацията човек се прекланя пред магическата сила на словото. Чрез него той си подрежда, обяснява, разбира света. Чрез него той се моли, търсейки спасение, като вярва, че ще получи милостта на боговете. В много случаи словото се оказва най-силното оръжие в борбата на слабия срещу силния. Както в приказния свят на „Хиляда и една нощ“, в който красивата Шехерезада се спасява чрез разказите си, с които поддържа любопитството на султана.
Ако се обърнем към най-старата ни литература, ще открием, че тя е целенасочена към защитата и възвисяването на родното слово. Така „Проглас към Евангелието“ възхвалява словото и утвърждава неговия сакрален статут. Словото е спасението за човешката душа, загубена в лабиринтите на мрака, разпната между греховността и праведността, между Божията истина и заблудите на езичеството. За средновековния човек то се оказва единственият път към Бога, единственият път към Истината. С писменото слово славяните получават нови духовни очи, с които да виждат света:„Слепите ще прогледат,/глухите ще чуят писменото слово,/ще познаят Бога, както подобава.“
С помощта на словото славяните(българите) се откъсват от езичеството, душите и умовете им са подкрепени със силата и мощта на Божия дъжд на буквите, а това отваря перспективата да достигат Божия рай. Спасени са от духовна смърт, защото „безкнижната душа// в человеците е мъртво нещо“.
В мрака на петвековното робство – онзи трагичен момент от историята на България, словото се оказва единственият крепител на вярата, помогнал на българите да запазят своята национална идентичност. Първо чрез слово се пробуждат умовете, а после следва делото за свободата на духа, нацията и отечеството. Преди да ратуват на борбата, нашите будители и революционери са били радетели на словото. От Паисий до Ботев словото възпламенява, подклажда, гори…Без него България днес едва ли щеше да я има на картата на света. Именно словото е в основата на спасението на народността ни.
Човекът в днешния свят е твърде далеч от изпитанията от отминалите времена. В напрегнатото ежедневие сме изгубили себе си в материалното и често имаме нужда от една дума, за да ни помогне да преоткрием духовните си ценности, за да възвърнем човечността си. Но ако не получим очакваното словесно спасение, може да пропаднем дълбоко в бездната.
Няма да забравя приказката, която дядо ми разказваше за един човек, напълно отчаян от несгодите и несполуките си. Той решава да сложи край на живота си. Отива в гората и там попада на възрастен овчар. По отчаяното изражение на младия мъж старецът разбира за намеренията му. Овчарят написва нещо на лист, подава го на младежа и го моли да се прибере, да прочете написаното и тогава да вземе решение. Младият човек така и прави. Когато отваря бележката, вътре пише: „И няма да е все така!“ . Това дало надежда на младежа да живее. Защото словото е надежда за спасение.
Но словото може и да наранява. То може и да отвори душевни рани, които никога няма да зараснат. Казаната дума е като хвърлен камък, който назад не се връща, а ударът от него оставя белег за цял живот. Всички знаем приказката за дърваря и мечката, чиято рана от брадвата зараства бързо, но думите на човека никога не забравя. Затова словото изисква отговорност, разум, търпение, за което ние твърде често забравяме.
А то – словото е Божият дар, но само за просветения, защото онзи, който не осъзнава неговата сила, не може да се възползва от мощта му, лишен е от възможността да изрази себе си и света около себе си. То е Вяра, Надежда, Любов, Възвисение, то е самият Живот….
"ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ"
Трето място (9-12 клас)
Мария Стоянова Колева – 9-и клас
„Словото…което наранява, извисява и спасява“
„ Словото...което наранява, извисява и спасява ‘’
„ Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си поднови ! ”
Словото е водачът на човешката сила .Човек е добре да знае как да използва тази сила – дали да ранява като със остри стрели, използвайки отровни думи, дали да окрилява ,избирайки слова, които вдъхновяват и те карат да разпериш криле за полет. Или както подаваш ръка, за да хванеш някого и да го спасиш от подхлъзване на заледения път , или да „хвърлиш спасителен пояс” , който няма да го обгърне през кръста, а ще спаси духа му, защото „поясът” са думите, носещи спасение.
„Казана дума – хвърлен камък” знаем от мъдреците . Изречената дума има тежестта да къса мостове между хората. Словата, изречени със злоба, водят до разочарование и гняв. Те превръщат любовта в омраза. Много често сме небрежни в своя изказ. Забравяме, че всяка една дума има определена сила , забравяме, че нашето нехайство може да нарани, да причини болка и страдание за много дълго време. А уж е само една дума...или няколко, наредени една до друга ...Няколко си знака, изказани без да се замислиш, и ето раната в душата вече е отворена, зее и кърви...
„Кучето е най-добрият приятел на човека” – вярно е, разбира се, всички го знаем това. А дали ще е вярно, ако заменим „кучето” със „словото” ? Мисля, че бих Ви убедила в правотата на моята току-що измислена сентенция . Добрата дума, поднесена с любов, сгрява човешката душа, дава сила да продължим напред, да покорим нови върхове. Добрата дума помага навсякъде – в ежедневието ни, в училище, на работа. Един любезен поздрав предизвиква усмивка. Колко е хубаво, когато словото гали слуха ти, гали сърцето ти, наслаждаваш се на красивите „бисери”, изпаднали от устата и светът става някак си по-добър и по-добър....
И отново сме изправени пред избор – как да използваме словото, как да подбираме думите си. Аз направих своя избор – осъзнавайки могъщата сила, която ни завещаха двамата братя Кирил и Методий и техните ученици, поемам по пътя на светлината.
П.П.
Имам една мечта. Тази година от училище ни заведоха на практика в Италия. Посетихме и столицата Рим. Градът ни очарова – видяхме толкова много забележителности ! Но пропуснахме нещо ... След като се върнахме от Италия, от часовете по литература разбрах, че Константин- Кирил Философ е погребан в Рим, в църквата „Сан Клементе”. Осъзнах, че аз съм била толкова близо до гроба на светеца..., но не посетихме това място. Сега мечтая пак да отида в Рим, за да се поклоня на светите мощи на нашия първоучител.
"ПОМОГНИ МИ ДА ТЕ ВОЗВИСЯ"
Поощрителна награда (9-12 клас)
Ивет Димитрова Халдърова – 10-и клас
„Словото…което наранява, извисява и спасява“
Словото е като вятъра – освежаващ или пронизващ, нежен или помитащ, но винаги неспирен.
Словото е като водата – напояваща в нужното количество, но и рушаща в стихията си.
Словото е и като огъня, защото може да стопли, но и да изпепели.
Словото е необятна вселена – позната за едни и непозната за други.
От това как използваме словото като съвкупност от думи, свързани в словосъчетания, то може да нарани, да извиси или да спаси.
Веднъж изречени, думите не могат да се върнат и затова важен е смисълът, който те носят. Според способността на изразяване в живота има три типа хора: арогантни, романтични и духовни.
Живеем в общество, в което за съжаление преобладават арогантните хора. Техните думи ни нараняват и огорчават с пронизващата сила на вятъра в студен януарски ден. След тях остава само болката и огорчението. В такива мигове разбираме смисъла на поговорката: „Лоша рана заздравява – лоша дума не се забравя“. За тях словото е случайна смесица от думи и е без значение изказа и подбора, а още по-малко впечатлението, което оставят.
Неслучайно народът е измислил поговорките: „Прехапи си езика, но лоша дума не казвай“; „Езикът по-зле сече от ножа“; „Езикът кости няма, но кости троши“. Животът ежедневно ни доказва народните мъдрости.
Анита и Петя бяха неразделни приятелки от детската градина. Една вечер Петя не се прибра след училище и майка и, силно притеснена, потърси Анита с въпрос дали тя знае къде е дъщеря й и защо не се е прибрала навреме от училище. Анита също се притесни и каза на майката на Петя, че е тръгнала след часовете с Владимир. На другия ден Петя, разярена, извика в слушалката по телефона на Анита:
Подъл предател, не си ми вече приятелка! Не ме търси повече!
Анита само можеше да предполага какво се е случило, но единственото, което знаеше е, че истинските приятели не се държат така, че те помагат в нужда, а не обиждат и не ругаят. Мина време и Петя пак потърси Анита. За нея това беше импулсивна, тинейджърска постъпка, но за Анита беше останала болката някъде скътана в спомените. Тя вече гледаше на Петя като на съученик, а не като на същия приятел.
Романтиците владеят многообразието на словото, използват точните думи на точното място. Това са хора, които дават надежда, желание за живот, превръщат песимиста в оптимист, защото добра дума, път проправя. Те са и създателите на шедьоврите на поезията, които оставят трайни отпечатъци в съзнанието ни и са издържали проверката на времето. Те владеят словото в цялото му многообразие, като то е не просто сбор от изречения, а вълшебни пеперуди за душата, които я галят и извисяват, лекуват и насищат с емоции. Прочетеното от тях може да те окъпе с пролетна роса или да чуеш грохота на огромен водопад. Може да усетиш на гърба си воала на есенната мъгла или да доловиш аромата на пролетни цветя. Не е ли чудесно в ушите ти да звучи музикалната симфония на щурци, а очите ти да светят от блясъка на безброй светулки, а в същото време да си в топлото си легло, а навън да танцуват снежинки? Чудесно е нали….Всичко това може да се случи с магията на словото.
Едно е да кажеш „обичам те“, но други измерения има:
Обичам аромата ти-тъй дъхав и нежен,
обичам очите ти-тайнствено сини,
обичам косите ти-буйни, игриви,
обичам смеха ти-звънък и мил!
Чия душа не би се извисила от насладата на чутото от своя любим?!
Има и други хора, които владеят с помощта на словото най-нежните струни на човешката душа. Благодарение на това те могат да посеят в нечие сърце зрънце надежда, вяра, любов. Това са духовните хора. Срещата с тях обогатява, вълнува. Техните думи правят от песимиста оптимист, връщат желанието за живот, разгарят емоциите на любовта.
Какво му трябва на човек? - една добра дума. Та тя може да направи чудеса. Може да върне надеждата за живот, да спаси от духовна пропаст, в която си изпаднал поради стечение на обстоятелствата. Ако познавате хора, които с една дума Ви карат да се усмихнете и правят деня Ви по-добър, които карат душата Ви да празнува, значи познавате хора, които са Ви помогнали благодарение на словото, което Ви е окуражило, насърчило, а може би и спасило.
Преди време поставиха на баба ми диагноза рак. Беше толкова тъжна, отчаяна, обезкуражена, в главата й се блъскаше въпроса „ЗАЩО?“. Но тя се хвана като за спасителна сламка за изречените думи от нас: „Не бой се, ние сме с теб!“. Тези думи й дадоха кураж, любов, желание за живот. И така вече 15 години. Тя знаеше, че сме до нея, че я обичаме, но думите ни в онзи миг се оказаха най-доброто лекарство за нея.
Плутарх е казал: „Силата на словото се състои в умението да се изрази много с малко думи.“. Дано всеки от нас да намира точните думи. Те да попадат на добра почва и да дават богат плод. Дано думите ни по-малко да нараняват, а повече да лекуват човешките души.Словото е като вятъра – освежаващ или пронизващ, нежен или помитащ, но винаги неспирен.
Словото е като водата – напояваща в нужното количество, но и рушаща в стихията си.
Словото е и като огъня, защото може да стопли, но и да изпепели.
Словото е необятна вселена – позната за едни и непозната за други.
От това как използваме словото като съвкупност от думи, свързани в словосъчетания, то може да нарани, да извиси или да спаси.
Веднъж изречени, думите не могат да се върнат и затова важен е смисълът, който те носят. Според способността на изразяване в живота има три типа хора: арогантни, романтични и духовни.
Живеем в общество, в което за съжаление преобладават арогантните хора. Техните думи ни нараняват и огорчават с пронизващата сила на вятъра в студен януарски ден. След тях остава само болката и огорчението. В такива мигове разбираме смисъла на поговорката: „Лоша рана заздравява – лоша дума не се забравя“. За тях словото е случайна смесица от думи и е без значение изказа и подбора, а още по-малко впечатлението, което оставят.
Неслучайно народът е измислил поговорките: „Прехапи си езика, но лоша дума не казвай“; „Езикът по-зле сече от ножа“; „Езикът кости няма, но кости троши“. Животът ежедневно ни доказва народните мъдрости.
Анита и Петя бяха неразделни приятелки от детската градина. Една вечер Петя не се прибра след училище и майка и, силно притеснена, потърси Анита с въпрос дали тя знае къде е дъщеря й и защо не се е прибрала навреме от училище. Анита също се притесни и каза на майката на Петя, че е тръгнала след часовете с Владимир. На другия ден Петя, разярена, извика в слушалката по телефона на Анита:
Подъл предател, не си ми вече приятелка! Не ме търси повече!
Анита само можеше да предполага какво се е случило, но единственото, което знаеше е, че истинските приятели не се държат така, че те помагат в нужда, а не обиждат и не ругаят. Мина време и Петя пак потърси Анита. За нея това беше импулсивна, тинейджърска постъпка, но за Анита беше останала болката някъде скътана в спомените. Тя вече гледаше на Петя като на съученик, а не като на същия приятел.
Романтиците владеят многообразието на словото, използват точните думи на точното място. Това са хора, които дават надежда, желание за живот, превръщат песимиста в оптимист, защото добра дума, път проправя. Те са и създателите на шедьоврите на поезията, които оставят трайни отпечатъци в съзнанието ни и са издържали проверката на времето. Те владеят словото в цялото му многообразие, като то е не просто сбор от изречения, а вълшебни пеперуди за душата, които я галят и извисяват, лекуват и насищат с емоции. Прочетеното от тях може да те окъпе с пролетна роса или да чуеш грохота на огромен водопад. Може да усетиш на гърба си воала на есенната мъгла или да доловиш аромата на пролетни цветя. Не е ли чудесно в ушите ти да звучи музикалната симфония на щурци, а очите ти да светят от блясъка на безброй светулки, а в същото време да си в топлото си легло, а навън да танцуват снежинки? Чудесно е нали….Всичко това може да се случи с магията на словото.
Едно е да кажеш „обичам те“, но други измерения има:
Обичам аромата ти-тъй дъхав и нежен,
обичам очите ти-тайнствено сини,
обичам косите ти-буйни, игриви,
обичам смеха ти-звънък и мил!
Чия душа не би се извисила от насладата на чутото от своя любим?!
Има и други хора, които владеят с помощта на словото най-нежните струни на човешката душа. Благодарение на това те могат да посеят в нечие сърце зрънце надежда, вяра, любов. Това са духовните хора. Срещата с тях обогатява, вълнува. Техните думи правят от песимиста оптимист, връщат желанието за живот, разгарят емоциите на любовта.
Какво му трябва на човек? - една добра дума. Та тя може да направи чудеса. Може да върне надеждата за живот, да спаси от духовна пропаст, в която си изпаднал поради стечение на обстоятелствата. Ако познавате хора, които с една дума Ви карат да се усмихнете и правят деня Ви по-добър, които карат душата Ви да празнува, значи познавате хора, които са Ви помогнали благодарение на словото, което Ви е окуражило, насърчило, а може би и спасило.
Преди време поставиха на баба ми диагноза рак. Беше толкова тъжна, отчаяна, обезкуражена, в главата й се блъскаше въпроса „ЗАЩО?“. Но тя се хвана като за спасителна сламка за изречените думи от нас: „Не бой се, ние сме с теб!“. Тези думи й дадоха кураж, любов, желание за живот. И така вече 15 години. Тя знаеше, че сме до нея, че я обичаме, но думите ни в онзи миг се оказаха най-доброто лекарство за нея.
Плутарх е казал: „Силата на словото се състои в умението да се изрази много с малко думи.“. Дано всеки от нас да намира точните думи. Те да попадат на добра почва и да дават богат плод. Дано думите ни по-малко да нараняват, а повече да лекуват човешките души.
